Visits: 1991
Вакарел
Част от Антропогеографски проучвания. Годишник на Софийския университет , Историко-филологически факултет. Книга XXIX, 8, София, 1933 година, стр. 1 — 191.
На около 40 км. югоизточно от София, по средния дял на рида, който прегражда Ихтиманското от Софийското поле, са разпръснати 20 села и махали, които ние ще назоваваме с местното име Вакарел. Всички тези селища образуват сега една покрайнина, поради общото си име, общия си произход и бит. Те се явяват като рядък случай, при който може да се проследи оформяването на една покрайнина, тъй като благодарение на ред благоприятни обстоятелства могат да се проследят всички стъпала на развой, които са преминати, за да се стигне от събраното старо село до днешните 20 селища.Вакарел се намира на 39 км. от София, на 35 км. от Самоков и на 17 км. от Ихтиман. В Вакарелския рид, разположен сравнително високо над морското равнище, има остър климат и не особено плодородна почва, предисторическите хора не са могли да намерят добри условия за живот. По тази причина там липсват изобилни материални останки от предисторическо време. Едничкото селище от това време (ново-каменната епоха) в границите на покрайнината е недалеч от село Кутрахци.
Първите исторически жители, които знаем в тоя край, са трелите и тилатеите Римляните завладяват Вакарелския край към 46 г. сл. Хр. Едничкото селище от римско време в границите на покрайнината и за което има писмени сведения е Sarto, просъществувало вероятно до IV. в. сл. Хр. От неговото време с и останките от стария римски път. Други останки от тая ранно-историческа епоха са черквицата и изкуствените могили (tumuli), около 30 на брой.
Свидетели за оживения някогашен живот са намиращите се в покрайнината стари рудничарски работи.
Славяните сравнително рано нахлуват и се настаняват в тия места. За първи път в границите на Българската държава Вакарел влиза през 809 г., когато Крум завоювал Софийската област. София бива превзета и присъединена към новоосвободена България от цар Асен в 1194 г. Тогава ще да е било освободен и Вакарел. В втората половина на 13. в. то ще да е влизало в полунезависимото княжество на Смилец.
От средновековните старини най-важни са останките от крепости (Дошевото кале — най -голямото, Кичйол и Разбил), които заедно с онези от съседните области са образували по северните склонове на Ихтиманска Средна гора линия за охрана и отбрана на пътищата, що са минавали през нея.
Непосредствени сведения, кога точно Вакарел е бил завладян от турците, нямаме. Вероятно това е било след падането на Ихтиман и Самоков през 1371 г. и на София през 1382 г. Населението, което е живялo по тия Mеcтa до идването на турците, е било, ако не всичкото, то поне значителна част от него румънско. То е оставило в нашата покрайнина земеписните имена Вакарел, Калафат и др. След завземането на Самоков и Ихтиман, населението се е разбягало в по-безопасни места, тъй като се е намирало около пътя. Малко по-късно, понеже е било обезпокоявано от грабежи, то се е изтеглило изцяло и както изглежда, за винаги от тия Mеста.
Когато станали господари на този край, турците не намерили местно заседнало население. Заради особено важното значение на седловината и пътя минаващ през нея, Tе се принудили да заселят такова. Поради малкото колонисти, те заселили българско население, на което дали известни свободи и данъчни облекчения, срещу задължението да пазят прохода. Това заселване на Вакарел е станало между 1396 г., след окончателното покоряване на България, и 1433 г., когато е пътувал де Брокиер, може би по времето на Сюлейман (1402—1411 г.).
Мнозина от пътешествениците, пътували по стария диагонален път, са ни оставили тук там по някоя бележка за Вакарел. С помощта на подобни бележки можахме да възстановим отчасти миналото и живота му през 16, 17 и 18. век.
Големи промени в селото не са ставали до към четиридесетте години на 18 век Австро-турската война от 1737 г., обаче, се оказва гибелна. Съсредоточилата се турска войска от към Тракийската низина по диагоналния път, настроена зле към християните, станала причина населението да се разбяга. Една част от вакарелците се скрива в гората, а друга отива още по-далеч, в някои от другите по-запазени села, чиито дири можахме да уловим.
С разрушаване на старото събрано село Вакарел и разпръсване на населението му, се слага край на миналите поселищни отношения, при които, поне между 16—18 в., е имало в границите на днешната покрайнина само едно село. Едновременно с това, обаче, се слага началото на днешните поселищни отношения, тъй като разпръснатите в близката околност отделни семейства се сгрупирват постепенно, та с течение на времето се образуват днешните махали.
След като Австро-турската война от 1737 г. се свършва и притесненията на християнското население намаляват, част от скритите в гората вакарелци се решават да се заселят пак близо до пътя, не на същото место, обаче, а малко по-далече, на височинката, която се намирала срещу гара Вакарел и която сега се нарича Пустосела. Това село също така се нарича Вакарел.
Началото на селището на Пустосела се слага, вероятно, още на другата година, след опожаряване на старото село. То не било съвсем малко. Ще е имало поне 30—40 къщи, които, отдалечени една от друга поради големите си дворове, са му давали вид на големичко село.
Новото село се явява като непосредствено продължение на събраното село Вакарел не само с името си, но и с функциите, които е изпълнявало. То е давало също така подслон и храна на пътниците. Дали жителите му са престанали да изпълняват дервенджийските си задължения, не може с положителност да се установи.
Селището на Пустосела се очертало и като средище на разпръснатите къщи и махалици. При него се върнали много близко избягали и скрили се по гората семейства.
Новото село не могло, обаче, да утрае дълго. Върлуващите в последното десетилетие на 18. в. и първото на 19. в. кърджалии, с които турската власт не могла още отначало да се справи, предизвикват и тук, подобно на много други места в България, промени в поселищните отношения. Пред опасността от кърджалиите и гонещите ги редовни турски войски, населението от селището на Пустосела се разбеягва между 1792 и 1798 г. при съществуващите вече махалици, било в гората, където слага начало на нови. По този начин наново изчезва средищното селище във Вакарел.
Неспокойната кърджалийска епоха и вътрешните междуособици по същото време създават голям безпорядък и несигурност за живота и за имота в Турската империя. Дервенджийте, които привилегированото християнско население давало, се оказват безсилни да обезпечат нужната безопасност по пътищата. Затова централната турска власт прибягва до друга система, като по всички важни съобщителни артерии създава мрежа от стражарски постове — караули, поместени в кули. В землището на нашата покрайнина биват издигнати три кули, една от които при днешното и средище с.Хановете.
Кулата, разположена на вододела, до мястото, където е било и събраното село Вакарел, поставя началото на днешното село Хановете. Тя се явява като залог за по-голяма безопасност и за по-малко произволи от страна на турците. Но въпреки това, между наплашеното население се намират хора, които се решават да дойдат при нея и да направят там къщурка-хан, за да могат да използуват облагите, които пътят им предлагал. Така вече през 1855 год. в Хановете е имало 10 семейства.
Ако и толкова малка, тази махала и тогава се е считала за неоспорвано средище на Вакарел, поради разположението и на пътя, както и поради обстоятелството, че се намира точно всред другите махали. Редица други обстоятелства, извън благоприятното и географско положение, способстват за закрепването и в тази посока (кулата, старите гробища, построяването на черква през 1836 г. и др.).
Особено оживление настъпва в Хановете след шестдесете години на 19 век, когато се работи и открива шосето от София за към Пловдив. Новите заселници, които прииждат по това време от другите вакарелски махали, построяват къщите си край шосето, с което дотогавашното средище на селото до старата черква се измества. Това оживление се усилва още повече след построяването на ж. п. линия до Сараньово и Белово (1873 г.).
Десет години след освобождението са най-цъвтящият период в живота на Хановете, когато те остават последно селище на границата с Източна Румелия, та се учредява в тях митница, телеграфопощенска станция и др. Самото село почва да се води в официалните книжа като градец Вакарел. Построяват се също така и няколко нови и по-големички ханове, за да може да се обслужва целият превоз, построява се голяма и хубава черква (1903 г.), отваря се третокласно депо (1915—16 г.) и пр. Цялото развитие се съпровожда с отваряне на дюкяни и изникване на занаятчии, с което стопанският облик на селището още по-добре се очертава. Хановете са нарастнали чрез постепенно прииждане от другите вакарелски махали. Само много малък процент от населението му е дошло или произхожда от не вакарелски селища.
Заселването на сегашните махали и села (м. Бальовци, м. Банчовци, с. Богдановци, м. Брънковци, м. Бузяковци, с. Бърдо, м. Джамузовци, м. Драгйовци, с. Крушовица, с. Кут-рахци, м. Мечковци, м. Млечановци, м. Пановци, м. Полйовци, м. Поповци, м. Ръжана, м. Селянинъ, м. Семковци, м. Яздйра-стовци) този обхват и с тези имена, които носят днес, става окончателно след освобождението, за което главно спомага администрацията.
Разтурените махали са 6 на брой. От тях 4 се разтурват след освобождението (м. Ежовци, м. Корчаковци, м. Дошевци, м. Пореванци), а 2 преди освобождението (м. Обратовци и м. Ляовци).
